{GOOGLENEWHOR}


Страници: 1 ... 3 4 [5]   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Тема за лично творчество  (Прочетена 7310 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
dacetoooooooo
Глобален Модератор
Moderator
power user
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 6310


Поканени потребители: 0

Профил
« Отговор #60 -: Декември 07, 2010, 23:24:09 »
Раздели ТемаНагоре

 (pother5)
Активен

velkova_1914
ЛЕВСКИ СФ 1914
power user
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 1474


Левски Сф 1914

Поканени потребители: 0

Профил
« Отговор #61 -: Декември 08, 2010, 08:43:23 »
Раздели ТемаНагоре

(pother5)
Недей да се изчервяваш аплодисментите са си за теб и са заслужени. (grin4) (laugh2) (flowers07) (super1) (super1) (super1)
Активен

rado84
new user
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 455


София

Поканени потребители: 0

Профил WWW
« Отговор #62 -: Декември 17, 2010, 01:21:51 »
Раздели ТемаНагоре

Примитивната планета
(част 1 - Невидимият търбух)

Тишина. И мрак. И храсти в мрака. Нещо ги раздвижи и почти безшумно от тях излезе пълзейки космато същество, което малко наподобяваше човек. Цялото му лице и тяло бяха в косми като само на отделни места по тялото нямаше козина. Душеше въздуха и се оглеждаше като мракът явно не му пречеше. Запълзя напред по корем, влачейки от една страна след себе си оръжие прилично на лък и късо копие от другата.
Бавно се пресегна и също толкова безшумно наведе високата трева пред него. И тогава видя каквото търсеше - една дива котка тъкмо довършваше вечерята си - сърна. Ако успееше да убие котката щеше да занесе на другите в пещерата чудесен улов. Отново бавно и безшумно позволи на тревата да се върне към предишното си състояние. След това седна, взе лъка, сложи му копието и се прицели. Сега само трябваше да накара котката да се обърне с лице към него. С крак побутна тревата пред него и котката чула шума се обърна към него и  изръмжа. Докато котката ръмжеше съществото изстреля копието право към нея. Преди котката да успее да реагира копието се заби в устата й, пронизвайки мозъка й и излезе през тила й. Животното рухна на земята без да издаде какъвто и да е звук. Съществото се огледа отново, после тръгна към котката. Вдигна я на рамо, а в ръце взе останките от сърната и се запъти към пещерата.
Вече почти се развиделяваше и слънцето се канеше да тръгне отново по небето, когато минавайки близо до едно възвишение чу гърмежите на приближаваща се буря. Погледна нагоре, но не видя онези бели отгоре и черни отдолу неща, които както вече знаеше, бяха предвестник на буря. Затова спря и учудено, донякъде уплашено се заоглежда и задуши въздуха. Миришеше на нещо, което не беше подушвало никога до сега и не знаеше като какво да определи. С всяка изминала секунда гърмежът се усилваше докато накрая се превърна в постоянно монотонно жужене. Козината му се вдигна нагоре, издавайки странен съскащ шум приличен на съскането на змия. Жуженето идваше от някъде високо над него и продължаваше да се усилва.
Съществото се уплаши - какъв беше този невидим звяр с непознато ръмжене, който със съскане идваше да му вземе плячката? Огледа се бързо и недалеч от мястото видя висок зелен храст. Скри котката и сърната под короната му и отново се огледа. Отново нищо. Само жуженето. Остана в очакване известно време и като не видя нищо живо наоколо се върна при храста. И тогава го видя. Или по-точно - видя само очите и лапите на звяра. Поне като такива ги определи. Самият звяр бе прозрачен. Само лапите и очите му светеха в синьо. Звярът очевидно беше способен да лети също като онези същества, които рядко успяваше да хване, но това същество тук не само, че не бягаше от него, но като че ли го предизвикваше гледайки го със светещите си очи. Все така съскайки и жужейки летящото същество кацаше бавно на хълма, от който се виждаше пещерата на косматото същество. Когато кацна лапите му изчезнаха и останаха да се виждат само очите му. След малко и очите му изчезнаха и макар да не можеше да го види косматкото знаеше, че то е там. Изведнъж от мястото, където трябваше да е търбухът на летящото същество, се процеди лъч светлина, който много бързо се увеличаваше като пращаше светлина към небето. Косматкото се уплаши и се скри зад храста, където бе скрил плячката си и пак погледна към натрапника. От светещият му търбух излезе друго същество, което много приличаше на косматкото, а върху тялото си имаше някаква черна лъскава козина, която не приличаше на тази по тялото на косматкото. Новопоявилото се същество държеше в ръце нещо, което излъчваше светлина и издаваше странни звуци подобни на звуците на онези летящи същества, които вече добре познаваше, но рядко успяваше да хване. Докато новото същество гледаше това странно нещо, от търбуха на невидимия звяр излязоха други същества като него и те също издаваха звуци, но не бяха нито като звуците, с които косматкото общуваше със себеподобните си, нито като звуците, които малкото нещо в ръцете на новото същество издаваше. Едни звуци му се сториха нежни и приятни, докато други звучаха заплашителни. Съществата се оглеждаха и ходеха около търбуха, от който бяха излезли. Непрекъснато изчезваха в невидимия търбух, после пак се връщаха. Това продължи много дълго. Слънцето вече се канеше да залязва, когато всичките същества отново влязоха в невидимия светещ търбух и светлината, идваща от търбуха намаля бързо по същия начин, по който се бе появила. Този път търбухът погълна лъча светлина, който бе изпратил към небето. Очите и лапите на летящото същество отново се появиха. То бавно се издигна жужейки и съскайки, а козината на косматкото пак се вдигна нагоре. Косматкото следеше летящото същество, което започна да се издига все по-бързо докато накрая изчезна с оглушаващ гръм. Косматкото погледна козината си, която все още стоеше изправена, но само след миг се отпусна и неприятното усещане заедно с непознатата миризма изчезнаха.
Косматкото постоя още известно време в скривалището си, явно очаквайки летящото същество да се върне. Когато това не стана извади плячката от храста, сложи котката на рамо, взе сърната в ръце и тръгна към пещерата, където го очакаха себеподобните им, на които щеше да разкаже с рисунки какво бе видял.
=====================================
(част 2 - краят на една цивилизация)

Около 10 000 години преди случката с Косматко, в една галактика много далеч от Млечния път, една цивилизация тъкмо бе открила, че слънцето на тяхната слънчева система умира и му остават още няколкостотин години живот преди да се взриви и да унищожи всякакъв живот около него, който изобщо не беше малко. Тази цивилизация бе толкова стара и толкова напреднала, че за кратко време бе успяла да колонизира 20 планети в близост до родната им. Когато машините на тази цивилизация изчислиха оставащият на слънцето живот, на всяка планета имаха по поне 10 милиарда души.
Тази цивилизация бе изключително напреднала. Разполагаше с технология за всичко и буквално можеха да правят каквото поискат, дори да прекрачват законите на Вселената. Вече бяха изследвали и покорили 4-те най-близки галактики до тяхната, имаха мирни отношения с множество раси, с други бяха в безкрайна война. Макар тази война да се водеше в съвсем друга галактика, тя заплашваше съвсем скоро да стигне и до самите тях, затривайки ги много по-рано, отколкото слънцето им щеше да го направи. Затова настоящият им лидер, Воулен, изпрати експедиция в космоса, натоварена със задачата да намери подходяща галактика с подходящи поне 2 планети, където хората им да се заселят при евентуален пробив от страна на враговете им в тяхната галактика или когато повече не могат да поддържат слънцето стабилно. Тази експедиция се състоеше от 400 души, повечето от които бяха военни и само 30 души бяха изследователи и учени, нужни за оценяване на изследваните планети.
Макар корабът, който им бе даден, да беше последното им откритие и усъвршенстван до толкова, че можеше да се движи 200 000 пъти по-бързо от светлината, екипажът съзнаваше, че времето, с което разполагат може и да не стигне да намерят търсената галактика. Това обаче не ги плашеше, защото разполагаха с технология, дадена им от техни съюзници, с помощта на която можеха да си създават нови тела, в които после да прехвърлят съзнанието си и така да продължат да живеят неограничено дълго.
В продължение на хилядолетия корабът им обикаляше всички познати и непознати галактики в търсене на подходящите планети. Където ги намираха се оказваше, че галактиката е прастара и умира. Другаде слънцето или слънцата бяха в подобно на тяхното слънце положение, на трети се оказваше, че планетите са вече гъсто населени от агресивни създания. Винаги можеха да тераформират планетите заедно с обитателите, но Воулен им бе дал изрични заповеди да намерят планети, които не са населени от разумни същества и да не си навличат гнева на местното население излишно. Не биваше да подпомагат или забавят технологичното и историческо развитие на интелигентните обитатели.
Когато корабният компютър подаде сигнал до капитана, че е намерил планета с подходяща атмосфера и с признаци на живот, вече бяха минали около 10 000 години от техните години, откакто напуснаха родната им планета. Нямаха представа дали войната продължава нито дали слънцето им вече не е затрило цялата слънчева система, но продължаваха да търсят.
Качиха се на по-малък кораб, оборудван с всичко необходимо за оценяване на една планета и се отправиха към повърхността. Докато се спускаха капитанът съобщи от кораба, че слънцето в тази слънчева система е доста младо и е твърде далеч от момента, в който ще се дестабилизира. Посъветва ги за всеки случай да активират режима за невидимост. Компютърът на малкия кораб изчисли, базирайки се на скоростта на въртене на планетата и нейната маса, че едно денонощие на тази планетя се равнява на 24 часа - също като на родната им планета. Кацнаха на едно възвишение и докато учените се разтъпкваха и радваха на свежия въздух, невдишван от много време до този момент, командирът на малкия кораб, който бе и главен учен, извади малкото святкащо устройство и докато косматкото го наблюдаваше от скривалището си, започна да проучва планетата. Устройството, на което косматкото се дивеше представляваше преносим вариант на компютъра от по-малкия кораб. Комуникираше с него, а той от своя страна препращаше данните към кораба в орбита и така проучването на планетата се ускоряваше многократно.
Командирът се казваше Свар. Помощничката му, Ирея, се доближи до него.
- Има ли нещо интересно тук?
- Да, - отговори той, - има си всичко: годен за дишане въздух, достатъчно сладка и солена вода и огромна суша. Данните от главния кораб показват, че в други части на планетата има дори и сезони.
- Въпреки това не изглеждаш особено щастлив от този факт. Мислех, че всички годни планети са повод за празник.
Той се усмихна.
- Знам, че обичаш празниците. Аз също ги обичам. Проблемът е, че другите планети в тази система са негодни до една, а дори и с тераформиране повечето от тях ще си останат прекалено студени за нас. Знаеш, че процесът е непълен и отнема много време. Време, през което бихме могли да намерим по-добра планета.
Ирея реши този път тя да бъде скептичката.
- Стига, де! Ако се вярва на корабния компютър нашата слънчева система може и да не съществува вече и народът ни да е изчезнал, а ние да сме последните от нашия вид.
Свар не вярваше да е така. Все пак имаха няколко резервни планета в случай на спешност.
- Ти си бил на тези планети и знаеш в какво състояние са.
Докато говореха не осъзнаваха, че ги наблюдават. Компютърът засичаше живите същества, но не можеше да покаже къде точно се намират. Наблюдаваше ги косматкото, спотайващ се близо до плячката си. Гласът на Ирея му се струваше приятен и някак си го караше да не се страхува от нея. Но гласът на командир Свар не му харесваше. Звучеше му опасно с неговия маниер по военному да говори рязко и на висок глас. И затова си остана скрит в храста.
- Знам. Но дори и на тях все ще има оцелели. Дори най-малката от тях може да събере половината ни хора и пак да остане място.
На Ирея не й беше до спорове затова каза:
- Добре. Да приемем, че си прав. Това обаче не означава, че не можем да празнуваме.
- Ще празнуваме. Но не тук. Компютърът засича, че наблизо има живи същества, но не може да ги покаже къде са и не искам да рискувам. Все още не знаем абсолютно нищо за тях. Не ми се ще да се върна при капитана и да му кажа, че докато сме вечеряли някой от екипажа е станал вечеря на местното население.
Ирея сведе глава, преструвайки се на нацупена. При командира този номер винаги сработваше безотказно и той винаги се хващаше на въдицата.
- Да. Прав си. Хайде тогава, ако си приключил със сканирането, да се връщаме.
Свар, който от известно време изпитваше нещо към нея (или по-точно откакто й направиха ново тяло, съвсем различно от предишните), но не можеше да определи какво, отново се хвана на въдицата с цупенето и започна да я утешава. Докато не я гледаше Ирея се подсмихваше лукаво и знаеше, че накрая все пак ще получи пиршество. Знаеше и какво изпитва Свар към нея, но й харесваше да си играе с него и да го гледа как се обърква, когато тя се нацупи. Най-хубавото беше, че разполагаха с цялото време във вселената и можеше да си играе с него колкото поиска.
На кораб, в търсене на планета, която може и да не съществува, рядко им се удаваше възможност да хапнат органична храна, която съхраняваха в кораба и пазеха само за специални случаи. Преди да открият тази планета бяха яли най-доброто, което корабният компютър бе в състояние да направи, в продължение на 200 години и сега всички мечтаеха за нормална храна. Ирея бе една от тях.
Свар повика останалите учени и докато се качваха в кораба се обърна към Ирея:
- Не се цупи, моля те. Ще поговоря с капитана и ти обещавам, че ще получиш пиршество. Само не казвай на другите.
Вратата се затвори след тях и се отправиха към главния кораб.
Свар се обърна към Ирея:
- Ирея, отбележи тази планета и координатите за нея в компютърния бележник. Ако скоро не намерим други подходящи планети ще се върним да я проучим по-задълбочено и вероятно ще преместим народа ни тук.
Активен

rado84
new user
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 455


София

Поканени потребители: 0

Профил WWW
« Отговор #63 -: Декември 17, 2010, 01:22:02 »
Раздели ТемаНагоре

(част 3 - Примитивната планета)

Когато след хиляди години в изследване на космоса Свар и Ирея се завърнаха на планетата откриха, че много неща са се променили. Сега живите същества, които компютърът им по онова време не можеше да покаже къде са, бяха се организирали в населени места и макар все още да бяха прекалено примитивни, за да представляват каквото и да е заплаха, учените разбраха, че все пак са интелигентни. И все пак не можеха да рискуват, още повече, че този път имаха сериозен проблем и имаше вероятност да останат тук по-дълго от предишния път.
В една от съседните галактики бяха попаднали на разумни и технологично напреднали същества, които имаха естествената способност да стават невидими. Бяха им обяснили какво търсят и те им бяха дали координатите на множество такива планети. Капитанът на кораба бе сключил с тях съюз от името на целия народ. Също така им бяха показали технология, с която да подмладят слънцето им такова, каквото е било при образуването му. След време, когато обменът на технологии приключи, нашите герои продължиха търсенето по новите координати. На едно място в новата галактика попаднаха в гравитационно поле каквото не бяха срещали до тогава и докато се опитваха да напуснат кораба с помощта на по-малкия, процесът бе прекъснат и големият кораб бе изпратен неизвестно къде, а по-малкият се озова в Млечния път. Това изтласкване повреди някои от системите на кораба, вкл. и животоподдръжката и Свар нямаше друг избор освен да нареди да кацнат на единствената възможна планета. Системата, която поддържаше живота можеше да се поправи лесно, но нямаха източник на енергия, а не можеха да отидат и до слънцето. Единствено им оставаше да оставят системата да се презареди от слънчевата светлина, което според няколкото учени, успели да се качат на кораба преди Изтласкването, щеше да отнеме около 40 години. Което означаваше, че ако плановете им не проработеха, тази планета щеше да стане техен дом.
Известно време изкараха на кораба, но хората започнаха да негодуват от малкото пространство, с което разполагаха и искаха да излязат навън. Свар обаче не искаше да рискува и реши да излязат само той и двама военни, с които да проучат околността. Снабдиха се с всички най-важни технологии, които бяха получили от новите съюзници и една от тях беше камуфлажна технология. Представляваше малко устройство, което можеше да заснеме и изкопира всеки триизмерен обект и после да го проектира около този, който го ползва, за да го направи да изглежда като триизмерния обект. По този начин можеха да се представят пред местните, изглеждайки като самите тях или като някоя тяхна постройка.
Тримата слязоха от кораба и когато вратата след тях се затвори, бавно започнаха да напредват далеч от кораба. Военните носеха оръжия, които можеха да дезинтегрират всичко живо, както и всеки познат им материал. Но така и не се наложи да ги използват.
След дълги часове ходене стигнаха до някаква каменна постройка, в която имаше множество същества доста приличащи на хората на Свар и на самия него, но не носеха черните униформени за Сваровата раса отличителни дрехи, а нещо като роби, каквито са носели предците му много преди да докажат научно, че няма бог. Бяха насядали в кръг около някаква статуя и издаваха странни напевни звуци. Свар, както винаги предпазлив, нареди да не привличат вниманието им и продължиха да ходят. Съвсем малко по-нататък видяха друго такова същество, което седеше на гърба на четирикрако същество като се облягаше на един от двата израстъка на гърба на четирикракото създание. Свар извади копиращото устройство и го насочи за кратко към двукракото същество. Машината го изкопира и преди двукракото създание да осъзнае какво вижда, тримата стана като копие на самото него. То извика, скочи с невероятна бързина от четирикракото същество и се понесе мълниеносно към постройката със статуята. Докато бягаше крещеше на непонятен език и махаше с ръце като обезумяло. Другите го чуха и се обърнаха в посока на виковете. Свар и хората му не знаеха какво да правят и затова прецени, че е по-добре да останат където са и без да правят резки движения. Очевидно в тези същества имаше някакъв разум, но далеч не беше това, което Свар бе очаквал. Бе се надявал да срещне разумни същества, с които да намери начин да общува както бе станало с новите им съюзници. Тези обаче не бяха по-разумни от съществата, които яздеха, а като гледаше и постройките им Свар разбираше и че не са никак технологично напреднали, което го отчайваше още повече. Но не го показваше.
Докато обмисляше какво да правят по-нататък, групата същества бягаха право към тях. "Може би са любопитни да видят тримата еднакви", помисли си Свар. И изглежда беше прав, защото се спряха на 20-ина крачки от тях и ги загледаха със страх. Докато ги разглеждаха, двамата военни насочиха копиращите си устройства към две от съществата и ги копираха. Миг преди да станат като тях, групата се разбяга и подобно на първото същество крещеше на непонятен език и все така махаха с ръце като обезумели.
Много дни след тази случка Свар вече бе успял да покаже на съществата, че не им мислят лошото и те бяха допуснали всички от кораба (който, разбира се, съществата не знаеха, че съществува) в домовете си и ги гощаваха с каквото имат под ръка. Дори вече можеха да изглеждат като себе си и не се налагаше да копират обекти. Ирея вече бе започнала да различава отделни думи от езика им и откри, че не се различава кой знае колко от техния собствен. След време успя да накара едно от съществата да й казва имената на различните предмети около тях. Така Ирея започна да учи езика им и няколко години по-късно го говореше почти свободно и служеше за преводач на Свар и останалите. Ирея дори бе започнала да обучава екипажа на езика на местните.
Свар й се възхищаваше за находчивостта. Многото време в космоса ги бе събрало заедно и бяха помолили капитана да ги събере в съюз. При сегашното им завръщане на тази планета вече бяха заедно и ако за останалите от екипажа положението беше отчайващо безнадеждно, то за Свар беше отчайващо, но не и безнадеждно. Не за друго, а защото след хиляди години в космоса бе успял да привлече вниманието на жена, която на родната му планета беше трудно да я накараш да ти обърне каквото и да е внимание.
Времето минаваше и с преводаческите способности на Ирея откриваха, че местните не са много по-различни от самите тях, поне що се отнася до културното равнище. И те като расата на Свар бяха способни да изпитват любов, омраза, любопитство, възхищение, тъга, страх.
Един ден едно от децата на местните влетя в помещението крещейки нещо. Ирея преведе, че баща му бил нападнат от животно, което откъснало крака му. Ирея и неколцина от местните тръгнаха с детето, а Свар отиде до кораба. Когато намери Ирея и детето се канеше да излекува крака на човека, но Ирея го спря.
- Недей. Не помниш ли какви бяха заповедите на Воулен? Да не се намесваме в технологичното развитие на расите, които срещаме, ако те са по-примитивни от нас.
Свар се ухили.
- Помня. Обаче също така съм наясно, че те няма да разберат какво е това, а да не говорим да го възпроизведат същото. Погледни ги - та те дори нямат метал. А и компютърът не откри червени кристали на тази планета, така че бих казал, че няма от какво да се притесняваме.
Ирея не беше напълно убедена, но се съгласи:
- Дано да знаеш какво правиш. Ако Воулен разбере ще стане много лошо.
- Воулен няма да разбере никога, ако си мълчиш, а и не се знае дали ще успеем да вдигнем кораба преди да изтече срокът на годност на новите ни тела. - отвърна Свар и насочи уреда към кървящото място, където преди това е бил кракът на човека, несъзнавайки, че така тук ще положи началото на нещото, срещу което се бореха отделни фракции на неговата планета и преди да ги изпратят на експедицията, той и Ирея бяха лидерите на две от фракциите.
========================
(част 4 - философията на една раса)

След като устройството, което използва върху крака на пострадалия, изкопира ДНК-то на жертвата и възстанови крака му такъв, какъвто е бил преди - до последния атом, местните започнаха да се държат странно с тях. Покланяха им се по няколко пъти, някои от тях дори им се кланяха до земята. Двамата не можеха да разберат защо хората се държат така. Ирея многократно ги питаше, но те повтаряха една и съща непонятна за нея дума.
Минаха още много години докато успеят да разберат промяната в отношението. Не беше агресивно отношение, но като че ли по-различно от преди и вече не разговаряха с Ирея така свободно както едно време.
През това време обаче Свар, който вече бе научил езика им така както Ирея го говореше, реши, че не вреди да се намесят и в културното им развитие. Още повече, че вече бяха наруши една заповед, а и в заповедите на Воулен никъде не се споменаваше културно развитие. Може би беше забравил да го спомене. Каквато и да беше причината, за Свар то бе знак, че може да се намеси. Започна да ги учи първо на философията на неговата раса, която включваше вижданията на неговия народ за целия период на съществуването им: че не е добре да отнемаш живота на друго живо същество, че е добре да живееш в мир със себе си и с околните и още много други неща. Опита се да ги научи и на неговата писменост, но това му отне повече време, отколкото предполагаше. Те вече си имаха своя и с негова помощ, като добавяше букви от писмеността на Свар, успя да формира писменост, която беше лесноразбираема и за двете страни.
Разбира се, времето и природата не прощават дори и на най-напредналата раса и всички от кораба се бяха променили коренно: косите им бяха порасли дълги, мъжете имаха и бради. Отдавна бяха оставили униформите си в кораба и носеха дрехи като местните. Последните не им даваха много да се къпят в близките водоеми нито да си подкъсяват косите и брадите. Смятаха го за грях към тялото. Нямаха друг избор освен да се съобразяват с местните, ако искаха да продължат мирните отношения. Свар, какъвто бе с издължено лице, дългата му брада го правеше да изглежда още по-издължено. Ирея се шегуваше с него, че като му порасне още малко брадата вече няма да го води за ръка, а ще го влачи за брадата.
Скоро след като Свар успя да ги научи на писменост, той откри какво означава думата, с която се обръщаха към него и подчинените му и това никак не му хареса. Означаваше "божество". Но нямаше друг избор освен да се примири и да играе отредената му от местните роля, ако искаше по-скоро да се махне от тази планета. Ако нещо объркаше плановете му и местните станеха войнствени, махането им от планетата щеше да стане невъзможно. Единственото, което му помагаше да играе ролята си на бог, бе утешението, че може да използва всички технологии, с които разполагат без да се притесняват, защото те ги смятаха за магия и за божествени способности. Така му просветна, че изцелението на човека с откъснатия крак са го взели за магия. От тогава насетне не спираха да го наричат "сус". На него думата не му харесваше, тъй като на неговия език означаваше "глупак" и затова им каза да го наричат "исус", което на жаргонен език означаваше "командир". За неговата раса рангът командир не беше от най-почитаните и повечето смятаха, че командири стават само глупаци, които за друго не ги бива, освен да седят и да гледат как другите работят.
Остатъкът от живота на Свар и компания минаваше монотонно с почти едно и също, случващо се всеки ден. Но през една студена нощ, когато всички спяха, Свар отиде до кораба да провери до къде е стигнало презареждането на системата за поддържане на живот. Бе стигнала на 98 процента, което означаваше, че учените са сбъркали и времето нужно за презареждане е двойно по-малко. Тъкмо се канеше да се върне в селото и да си легне, когато го стресна добре познат глас, който мислеше, че никога повече няма да чуе:
- Командир Свар, чувате ли ме?
Докато мислеше дали не сънува гласът го повика още няколко пъти и той отговори на повикването.
- Да, капитане, чувам ви.
Отсреща се чу въздишка на облекчение.
- Тук мислехме, че сме ви изгубили завинаги.
Свар отвърна:
- Е, явно не сте. Но как ни открихте?
- Когато гравитационното поле откъсна главния кораб от вашия минахме през нещо като обратна черна дупка, която ни върна в галактиката на новите съюзници. След като поправихме кораба тръгнахме да ви търсим в галактиките, където съюзниците смятаха, че е възможно да сте били запратени. И най-накрая, след 18 години търсене ето, че ви открихме. Къде се намирате?
- На една от планетите, които сме отбелязали в корабния бележник.
- Изпратете ми координатите, командире. А, пристигнаха.
Последва кратко мълчание. След което отново въпрос:
- Как сте с провизиите?
- Имаме предостатъчно. Местните, макар и не много развити, са сравнително любезни и поне храна и подслон имаме предостатъчно.
Капитанът пак помълча, после добави:
- Това е добре. Защото сме близо, но не достатъчно, за да ви вземем веднага. Ще ни трябват 4 дни, за да стигнем при вас.
Свар отговори, че е разбрал и че ще ги очакват. Не предполагаше обаче, че следващите 4 дни ще се развият с мълниеносна скорост и че ще се отърве на косъм от смъртта. Защото местните владетели бяха чули за "лечителските" му божествени способности и не им се нравеше толкова могъщ човек да кръстосва земите им. Затова изпратиха отряди, които да се погрижат за натрапника. Първите, които го намериха и плениха го приковаха към един кръст и го оставиха посред пустинята, на слънцето, без храна и вода, далеч от космическите му джажи и най-лошото - далеч от Ирея. Престоя на кръста два дни, след което реши да се прави на умрял, та дано го свалят от там. И те наистина го свалиха. Но не го освободиха, а го оставиха в една пещера, която затвориха с огромен камък. За негов късмет това беше пещерата, в която бе спал последните няколко нощи и вътре бяха всичките му джаджи. Ирея бе успяла да мине незабелязано покрай стражата и през скалата и му донесе храна и вода. Ирея вече знаеше, че спасението идва и ако казаното от капитана беше вярно, те трябваше да са вече в орбита, очаквайки съобщение от Свар.
Свар не си беше губил времето и докато се подкрепяше изложи накратко на капитана събитията откакто са кацнали. Той му отговори, че докато са поправяли кораба са успели да се снабдят с уникална технология за придвижване от новите им съюзници и само им бил нужен някакъв сигнал. Свар му обеща, че ще има сигнал.
Изпрати Ирея до кораба да донесе устройствата за локализиране и докато тя свършеше задачата си, той се облече с расото си, взе каквото можеше от джаджите си в ръце, а другите унищожи и зачака завръщането на Ирея.
Не след дълго тя се върна. Свар се свърза с капитана и му каза да проследи сигналите. Неизвестно за никого защо, но не можаха да ги засекат и капитанът каза, че ще прибегнат до друг план. Скоро след този разговор се чу познатото и на тях, и на Косматко жужене. Отвън се чуваха разтревожени гласове, чуваше се дрънчеше на брони.
Свар извади дезинтегриращото оръжие и изпари скалата, която препречваше пътя му. Докато стражите бяха заети да се дивят на чудото в небето, той, Ирея и останалите заобиколиха селото, качиха се в малкия кораб и се понесоха към големия. Той бе толкова голям, че като кацнеше на земята предната му част се губеше в небето, а корпусът му - в далечината.
Когато бе потвърдено, че неговите хора са на бора, капитанът даде заповед да излитат. Докато излитаха и машината се бореше с гравитацията, корабът произведе мощна въздушна вълна, която му помагаше да се справи с гравитацията. Чу се притъпен гръм, след което вълната продължи надолу, удари се в повърхността и с невероятна скорост се разпростря във всички посоки, поваляйки всичките местни жители на земята, зашеметени и объркани от случващото се.
Докато се издигаха Свар мислеше за това, което щеше да се случи от тук нататък с местните и не му харесваше. Но нямаше друг начин. Това, което не знаеше бе, че след около 1500 години въображението на тези хора долу ще стане причината за смъртта на много хора, убити в негово име.
Активен

galiarukova
new user
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 26


да се завърнеш в бащината къща...

Поканени потребители: 0

Профил
« Отговор #64 -: Декември 18, 2010, 21:19:03 »
Раздели ТемаНагоре

Радо, много дълъг тоя разказ бе, нямам време да го изчета. Що не кажеш накратко за какво става въпрос?
Активен
rado84
new user
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 455


София

Поканени потребители: 0

Профил WWW
« Отговор #65 -: Декември 18, 2010, 22:24:57 »
Раздели ТемаНагоре

И да ти кажа за какво става въпрос няма да ти е толкова интересно, колкото ако го прочетеш сама.  Tongue
Активен

rado84
new user
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 455


София

Поканени потребители: 0

Профил WWW
« Отговор #66 -: Декември 21, 2010, 14:46:02 »
Раздели ТемаНагоре

Ето още едно мое творение на фотошоп. Не е нещо особено, но пък стана яко и ако тръгна да си купувам кола ще си поръчам такива джанти.  Cheesy
За тези, които не могат да ги познаят - това са Дийн (любимият ми герой; Водолей) и Сам от Supernatural с яката им колица.  Wink

Активен



Страници: 1 ... 3 4 [5]   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на: